Там някъде, в един неголям град в България живее една дребничка Гери с новото си семейство. Винаги ще помня първия път, когато я видях – помислих я за момче и не разбирах кое е детето, с което трябва да се срещна.
За Гери (това не е истинското й име) ми каза нейната учителка в предучилищната група. Тъкмо бях започнала работа в училището, все още се ориентирах в ситуацията. Учителката сподели, че детето има проблеми, не му разбира какво говори, не може да участва в работата с останалите от групата и не знае как изобщо ще го пусне в първи клас. Когато влязох в стаята, учителката посочи към група деца и аз се обърках, защото детето, което показваше, приличаше на момче. Беше мургаво, с късо подстригана коса, сини дънки и розова тениска. Отидох да си поиграем и наистина детето не можеше да говори разбираемо.
И така, започнах да работя с Гери. Тя беше от близкия център за деца, лишени от родителска грижа. С живи родители и тежка история, която така и не ни разказаха, но беше оставила дълбоки следи в душичката й. В първите ни срещи детето беше толкова притеснено и толкова нищо не успяваше да направи, че започнах да мисля дали не е с умствена изостаналост. Почти не разбираше какво й говоря, а цветовете ги учихме в продължение на месеци без никакъв напредък. И тъкмо се отчаях и реших да разширим работата по речника без да се занимаваме с цветовете, когато детето взе един молив и каза „зелено“. После се оказа, че вече е запомнила всички цветове, а аз си спомних един слънчев ден, в който децата играеха на двора и заведох Гери и още две момиченца до една цветно нарисувана дама на асфалта. Помолих децата да й показват цветовете и започнахме да скачаме заедно. Учителките наоколо седяха спокойно на пейките си. А аз виждах как Гери постепенно се отпуска и й харесва да играе с другите.
Работихме няколко месеца. Всеки път, когато слизах да я взема от стаята им, момиченцето започваше да се смее с глас и да тича с ентусиазъм. След цветовете научи много нови думи, започна да брои, използваше цветовете уверено и разширяваше уменията си. Междувременно бяхме успели да преминем процедура по обследване и Гери получи статут на дете със специални образователни потребности, за да може да работи и с останалите колеги от екипа за личностна подкрепа. За дете, настанено в център от семеен тип, това е единственият начин да получи помощ, за да навакса изпуснатото в развитието си.
Детето започна бързо да напредва. А един ден с щастлива усмивка започна да разказва за мама. Помислих, че майка й е отишла да я види в дома, но се оказа, че е била приемната й майка. Гери беше толкова щастлива, че всички задачи й се отдаваха с лекота. Сигурна съм, че Гери ще бъде добра ученичка. И съм щастлива, че посях зрънце надежда в свитата детска душа. Няма по-голям смисъл от това.
Сн. pixapay.com
